Хари Потър и Стаята на тайните

Джоан Роулинг
Хари Потър и стаята на тайните
На Шон П. Ф. Харис —
верен приятел
и спасител в трудни моменти.

ГЛАВА ПЪРВА
НАЙ-ТЪЖНИЯТ РОЖДЕН ДЕН

Тази сутрин на закуска на улица «Привит Драйв» номер четири пак избухна кавга. Силен крясък откъм стаята на племенника му Хари бе разбудил господин Върнън Дърсли още призори.
— За трети път тази седмица! — крещеше той през масата. — Щом не можеш да я обуздаваш тая сова, махай я оттук!
Хари се опита да обясни:
— Ама тя се отегчава в кафеза! Свикнала е да си лети на воля. Ако я пускахме поне нощем…
— Ти за какъв ме мислиш? — озъби му се вуйчо Върнън и на бухналите му мустаци увисна и се залюля парченце пържено яйце. — Много добре знам какво ще стане, ако тая птица литне.
Той и жена му Петуния си размениха свъсени погледи.
Хари се опита да възрази, но думите му бяха заглушени от дълго звучно оригване на братовчед му Дъдли, сина на господин и госпожа Дърсли.
— Искам още бекон.
— В тигана има, сладкия ми — рече леля Петуния, като погледна умилително тантурестия си син. — Трябва да те храним добре, докато още си при нас… Само като си помисля какво ви дават в училище…
— Глупости, Петуния, аз пък никога не съм гладувал в училището «Смелтингс», докато учех там — разпали се вуйчо Върнън. — Дъдли яде достатъчно, нали така, синко?
Дъдли, който беше толкова топчест, че кухненският стол не го побираше, се ухили и нареди на Хари:
— Подай ми тигана.
— Забрави вълшебната думичка — подкачи го Хари.
Тези простички слова произведоха невероятен ефект върху останалата част от семейството. Дъдли зина и така се изтърси от стола си, че кухнята се разтресе, госпожа Дърсли изписка и затули уста с длани, а господин Дърсли скочи на крака с издути на слепоочията вени.
— Имах предвид думата «моля» — побърза да обясни Хари, — не исках да кажа…
— АЗ КАКВО СЪМ РАЗПОРЕДИЛ — забоботи вуйчо му, пръскайки слюнка над масата, — ОТНОСНО СПОМЕНАВАНЕТО НА ДУМИ С «В» В НАШАТА КЪЩА, А?
— Ама аз…

— ТИ КАК СМЕЕШ ДА ДРАЗНИШ ДЪДЛИ?! — ревеше вуйчото и удряше с юмрук по масата.
— Аз само…
Хари местеше поглед от моравочервеното лице на вуйчо си към пребледнялата си леля, която се мъчеше да изправи Дъдли на крака.
— Добре — каза той, — добре тогава…
Вуйчо Върнън седна, дишайки тежко като носорог, без да изпуска Хари от поглед с крайчетата на малките си остри очички.
Откакто се бе върнал вкъщи за ваканцията, вуйчото се отнасяше с него като с бомба, която може да избухне всеки момент, защото Хари не беше нормално момче. Той всъщност беше толкова далеч от нормалното, колкото изобщо някой можеше да си представи. Хари Потър беше вълшебник, току-що завършил първи курс на Училището за магия и вълшебство «Хогуортс». И ако семейство Дърсли едва издържаше присъствието му в дома си през ваканцията, самият Хари се чувстваше там несравнимо по-зле.
«Хогуортс» му липсваше толкова много, че чак стомахът го заболяваше. Тъгуваше за замъка, за тайните коридори и духовете бродници, за уроците (с изключение може би на часовете при Снейп, учителя по отвари), за совите пощальони, за пиршествата в Голямата зала, за леглото му с балдахин на четири колони в една от спалните в кулата, за посещенията при пазителя на дивеча Хагрид в колибата му отсам Забранената гора и особено за куидича, най-популярния спорт в магьосническия свят — шест високи стълба за врати, четири летящи топки и четиринайсет играчи, яхнали дръжките на метли.
Всичките му магьоснически книги, магическата пръчка, мантията невидимка, цилиндърът и свръхскоростната метла «Нимбус две хиляди» бяха заключени от вуйчо Върнън в килера под стълбището още в минутата, когато Хари влезе в къщата. Какво ги интересуваше тримата Дърсли, че Хари ще си загуби мястото в училищния отбор по куидич, като не е тренирал цяло лято? Какво ги бе грижа, че Хари ще отиде на училище без нито едно домашно?
Защото семейство Дърсли бяха мъгъли… Така вълшебниците наричаха всички човешки същества без капчица магьосническа кръв във вените, според които да имаш вълшебник в дома си е голям позор. Вуйчо Върнън дори бе затворил Хедуиг, бялата полярна сова на Хари, в кафез, за да не може да донася вести от магьосническия свят.
Хари не приличаше на никого от семейството. Вуйчо Върнън беше едър и без врат, но пък с огромни черни мустаци, леля Петуния беше кокалеста и с конски черти на лицето, а Дъдли — русоляв, розов и сланинест. Хари пък беше дребен и слаб, с яснозелени очи и катраненочерна коса, вечно стърчаща. Носеше кръгли очилца, а над тях, на челото му, личеше белег с формата на мълния. Точно поради този белег Хари бе така необикновен — дори за магьосник. Този белег бе и единствената следа от загадъчното му минало, загатване за причината, поради която бе оставен пред прага на семейство Дърсли преди единайсет години.
Едва навършил една годинка, Хари като по чудо бе оцелял от проклятието на най-страшния черен магьосник на всички времена Лорд Волдемор, чието име повечето вълшебници все още се бояха да произнесат. Родителите на Хари бяха загинали, сразени от Волдемор, но Хари се бе отървал само с белега на челото. Самият Волдемор — никой не разбра защо — бе загубил силата си в момента, в който Хари се бе оказал неподвластен на унищожителния му гняв.

И така, Хари бе отгледан от сестрата на покойната си майка и нейния мъж. Живя десет години у семейство Дърсли, без да може да разбере защо около него все се случват странни неща. Вярваше на разказа на леля си и вуйчо си, че белегът му е останал от автомобилната катастрофа, в която са загинали родителите му.
Точно преди една година, когато Хари бе получил писмо от «Хогуортс», цялата история се изясни. Хари бе поканен да постъпи в Училището за магия и вълшебство, където децата вече бяха чували за него, а скоро се прочу и с уменията си. Но ето че учебната година свърши и той се прибра за лятото при семейство Дърсли. Тук се отнасяха към него като към куче, овъргаляло се в нещо вонящо.
Никой от тримата Дърсли не си и спомни дори, че този ден бе дванайсетият рожден ден на Хари. Не че той очакваше кой знае какво от тях, защото никога не бе получавал истински подарък, да не говорим за торта. Но съвсем да го забравят…
Вуйчо Върнън прекъсна размишленията му, прокашля се важно-важно и рече:
— Е, както вече знаем, днес е изключителен ден.
Хари го погледна, без да смее да повярва на ушите си.
— Днес може да направя най-големия удар в бизнеса.
Хари пак заби очи във филийката си. «Явно вуйчо Върнън говори за досадните гости за вечеря», помисли си той огорчен. От две седмици приказваше само за това. Някакъв богат предприемач щял да дойде с жена си и вуйчо Върнън се надяваше да получи за своята фирма за дрелки голяма поръчка от него.
— Да преговорим сега всичко отначало — каза вуйчото. — Точно в осем часа заемаме местата си. Петуния, ти си…
— В дневната, готова да ги поздравя любезно с «Добре дошли в нашия дом!» — отвърна веднага леля Петуния.
— Добре, добре. А Дъдли?
— Аз стоя, готов да отворя вратата. — И като разтегли уста в угодническа усмивка, издекламира: — Мога ли да поема палтата ви, господин и госпожа Мейсън?
— Ах, колко ще го харесат! — захласна се леля Петуния.
— Браво, Дъдли! — каза вуйчо Върнън и се обърна към Хари: — Ами ти?
— Аз си седя в стаята, без да вдигам шум, и се правя, че ме няма — отвърна Хари почти без глас.
— Правилно — каза вуйчо Върнън заядливо. — Аз ще ги въведа в дневната, ще те представя, Петуния, и ще налея питиетата. В осем и петнайсет…
— …аз ще ги поканя на масата — добави леля Петуния.
— А ти, Дъдли, казваш какво?
— Позволете да ви придружа до трапезарията, госпожо Мейсън! — И Дъдли предложи дебелата си ръка на някаква невидима жена.
— Моят галантен малък джентълмен! — изхриптя леля Петуния.
— А ти? — злобничко се обърна вуйчо Върнън към Хари.
— Аз си седя в стаята, без да вдигам шум, и се правя, че ме няма — отвърна Хари глухо.
— Именно. Да видим сега какви комплименти ще им поднесем по време на вечерята. Имаш ли идея, Петуния?

— «Върнън разправя, че сте великолепен майстор на голф, господин Мейсън… О, откъде си купихте тази рокля, госпожо Мейсън…»
— Прекрасно! Твой ред е, Дъдли?
— Става ли така: «В училище имахме да напишем есе за любимия си герой и аз писах за вас, господин Мейсън.»
Това вече дойде твърде много на леля Петуния, а и на Хари. Леля Петуния избухна в сълзи и прегърна сина си, а Хари се мушна под масата да не го видят, че се хили.
— Ами ти, момче?
Хари с мъка се овладя, показвайки се отново.
— Аз си седя в стаята, без да вдигам шум, и се правя, че ме няма — каза механично той.
— Съвсем правилно — натърти вуйчо Върнън. — Семейство Мейсън изобщо не знаят за теб и не желая да узнаят. След вечерята ти, Петуния, отвеждаш госпожа Мейсън в дневната за кафето, а аз ще извъртя разговора към дрелките. Ако извадя и малко късмет, сделката ще е подписана и подпечатана преди новините в десет. А утре по това време отиваме да си изберем вила на Майорка.
Хари изобщо не беше във възторг. Едва ли в Майорка семейство Дърсли щяха да го обичат повече, отколкото тук.
— Такааа… Сега отивам в града да взема смокингите за мен и Дъдли. А ти — озъби се той на Хари — не се мотай в краката на леля си, докато чисти.
Хари се измъкна през задната врата. Беше чудесен слънчев ден. Той прекоси ливадата, отпусна се на пейката и си затананика под носа: «Честит рожден ден на мен… Честит рожден ден на мен…»
Не получи нито картички, нито подаръци, а и вечерта щеше да прекара, преструвайки се, че изобщо не съществува. Загледа се тъжно в живия плет. Никога не се беше чувствал така самотен. Но повече от всичко друго му липсваха най-добрите му приятели Рон Уизли и Хърмаяни Грейнджър — повече от каквото и да било в «Хогуортс», повече от играта на куидич дори. Те май изобщо не се и сещаха за него. Никой от тях не му беше писал през лятото, макар Рон да бе казал, че ще го покани на гости.
Много пъти Хари беше на ръба на решението да отвори с магия кафеза на Хедуиг и да я изпрати с писма при Рон и Хърмаяни, но не си заслужаваше риска. На невръстни магове не се позволяваше да използват магии извън училище. Но Хари не беше казал това на семейство Дърсли, защото знаеше, че само ужасът да не ги превърне и тримата в торни бръмбари ги възпираше да не го заключат и него в килера под стълбището при магическата му пръчка и метлата. През първите няколко седмици след завръщането си Хари се забавляваше да си мърмори безсмислици под носа, за да види как Дъдли изчезва от стаята с максималната бързина, която му позволяваха дебелите крака. Но дългото мълчание на Рон и Хърмаяни го бе накарало да се чувства толкова изолиран от света на вълшебствата, че вече дори не му правеше удоволствие да дразни Дъдли. Ето че сега Рон и Хърмаяни бяха забравили дори рождения му ден…
Какво ли не би дал за някаква вест от «Хогуортс»! От който и да е магьосник… Щеше да се радва да мерне дори най-страшния си враг Драко Малфой, само и само да се убеди, че всичко досега не е било сън.
Не че през цялата учебна година в «Хогуортс» се бяха случвали само хубави неща. В края на миналия срок Хари се бе озовал лице в лице със самия Волдемор. Лордът

действително не приличаше вече на себе си, но все още беше страховит, хитър и решен да си възвърне мощта. Хари за втори път се изплъзна от проклятието му, но това стана като по чудо и той още се будеше нощем, плувнал в пот, питайки се къде ли е Волдемор в този момент, и още виждаше изкривеното от гняв лице и обезумелите разширени очи.
Хари изведнъж се надигна и седна на пейката. Както си гледаше разсеяно към плета, бе усетил, че и плетът го гледа. Между листата се бяха появили две огромни зелени очи.
Хари скочи на крака тъкмо когато през поляната се разнесе подигравателен глас:
— Аз пък знам какъв ден е днееес — пропя Дъдли, клатушкайки се като патица към него.
Огромните очи примигнаха и изчезнаха.
— Какво? — попита Хари, без да отмества своите очи от същата точка.
— Знам какъв ден е днес — повтори Дъдли, доближил се съвсем до него.
— Чудесно — отвърна Хари, — значи най-сетне си научил дните на седмицата.
— Днес е твоят рожден ден — надсмя му се Дъдли. — И защо не получи картички? Нямаш ли никакви приятели на онова шантаво място?
— Гледай да не те чуе майка ти, че споменаваш моето училище — хладно отбеляза Хари.
Дъдли придърпа панталоните си, които непрекъснато се смъкваха.
— Защо се пулиш към плета? — попита той с подозрение.
— Чудя се с коя магия най-лесно ще го запаля — отвърна Хари.
Дъдли отскочи тутакси назад и на лицето му се изписа панически ужас.
— Н-н-няма да го направиш… Тате забрани да правиш м-м-магии… щото ще те изрита от къщи, а ти няма къде другаде да идеш… като нямаш дори и приятели да те приберат…
— Абракадабра! — заканително започна Хари. — фокус-мокус… вила самовила…
— МАААМООООО! — завика Дъдли и преплитайки крака, се спусна към къщи. — Маааамоооооо! Той прави нали знаеш какво!
Хари си плати скъпо за това удоволствие. Щом нито Дъдли, нито храстът бяха пострадали, леля Петуния разбра, че той всъщност не е правил магия, но Хари все пак трябваше да си наведе главата, когато тя замахна да го удари с насапунисания тиган. После му намери работа и се закле, че няма да му даде нито залък, преди да я свърши.
Докато Дъдли се мотаеше наоколо, зяпаше и ближеше сладолед, Хари изчисти прозорците, изми колата, окоси ливадата, оплеви цветните лехи, подкастри розите, поля ги и пребоядиса градинската пейка. Жаркото слънце изгори врата му. Хари съжаляваше, че се хвана на въдицата на Дъдли, но шишкото бе изрекъл на глас онова, което самият Хари си мислеше — че сигурно наистина няма приятели в «Хогуортс»…
«Да можеха да мернат сега отнякъде славния Потър!» — ядно си мислеше Хари, докато разстилаше тор върху лехите, а гърбът го болеше и по лицето му се стичаше пот.
Беше вече седем и половина вечерта, когато, съвсем изтощен, чу да го вика леля Петуния.
— Идвай тук! И стъпвай върху вестниците!
Хари си отдъхна на сянка в лъснатата кухня. Върху хладилника беше десертът за вечерята, украсен с цяло хълмче от бита сметана със захаросани виолетови бонбони. Във фурната цвърчеше свинско бутче.
— Яж бързо, че семейство Мейсън ще бъдат тук всеки момент! — сопна му се леля Петуния и му посочи две филийки хляб и бучица сирене на кухненската маса.
Тя вече бе облякла светлорозовата си официална рокля.
Хари си изми ръцете и изгълта набързо оскъдната вечеря. Леля Петуния дръпна чинията му, едва дочаквайки го да свърши.
— Хайде горе! Бързо! Като минаваше покрай вратата на дневната, Хари мерна вуйчо Върнън и Дъдли с папийонки и в смокинги. Едва бе стигнал до горната площадка, когато на вратата се позвъни и в долния край на стълбището се появи яростното лице на вуйчо Върнън.
— Внимавай, момче! Само да шукнеш…
Хари стигна на пръсти до стаята си, пъхна се вътре, затвори вратата и се обърна с единственото желание да се строполи на леглото си.
За негова изненада обаче на него вече седеше някой…

ГЛАВА ВТОРА
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕТО НА ДОБИ
Хари едва се сдържа да не извика. Дребното създание на леглото му имаше големи уши като на прилеп и изпъкнали зелени очи колкото топки за тенис. Хари веднага осъзна, че точно то го беше следило през градинския плет сутринта.
Докато още се гледаха, Хари чу гласа на Дъдли в антрето:
— Мога ли да поема палтата ви, господин и госпожа Мейсън?
Създанието се смъкна от леглото и се поклони толкова ниско, че докосна пода с върха на дългия си тънък нос. Хари забеляза, че е облечено в нещо като вехта калъфка за възглавница с цепки за ръцете и краката.
— Ъъъ… Здравей! — каза Хари притеснено.
— Хари Потър! — заговори създанието с толкова висок глас, че според Хари не можеше да не са го чули и долу. — Доби тъй отдавна желаеше да ви срещне, сър… Чест такава е за мен, че…
— Б-б-благодаря ти!
Хари се промъкна покрай стената и се отпусна в стола пред писалището си до Хедуиг, която вече спеше в големия си кафез. Искаше му се да попита «Що за създание си ти?», но му се видя твърде грубо, затова просто каза:
— А кой си ти?
— Доби, сър. Просто Доби. Доби, домашно духче — каза създанието.
— О… наистина ли? — отвърна Хари. — Аз… не че искам да те обидя или нещо подобно, ама… сега не е най-подходящият момент да имам домашно духче в стаята си.
От дневната се разнесе високият пресилен смях на леля Петуния. Духчето се оклюма.
— И аз се радвам да се запозная с теб — побърза да каже Хари, — ама… ще ми кажеш ли за какво точно си дошъл?
— О, разбира се, сър! — започна Доби делово. — Доби е дошъл да ви каже, сър… трудно е, сър… Доби не знае как да започне…
— Заповядай, седни! — вежливо каза Хари и посочи леглото си.
За негов ужас духчето се разрида, и то много шумно.
— Да с-с-седна! — изхлипа то. — Никога… никога досега…
На Хари му се стори, че гласовете долу се снишиха.
— Съжалявам — прошепна той, — не исках да те обидя.
— Да обидите Доби? — хлипаше духчето. — Доби никога не е канен да седне в присъствието на магьосник… като равен…
Докато се опитваше да му даде знак да мълчи и същевременно го успокояваше, Хари помогна на Доби да се качи пак на леглото, където той продължи да хълца с вид на голяма и грозновата кукла. Най-сетне успя да се овладее и седна, вперил големите си очи в Хари, разнежен от благоговение.
— Едва ли си срещал много добри магьосници — отбеляза Хари, като се опитваше да го развесели.
Доби поклати глава. После, съвсем изневиделица, скочи и започна да си удря яростно главата в рамката на прозореца, като викаше: «Лош Доби! Лош Доби!»
— Недей… Какво правиш? — трескаво зашепна Хари и скочи да издърпа Доби пак на леглото.
Хедуиг се бе събудила с много висок писък и яростно удряше крила в пръчките на кафеза си.

— Доби трябваше да се накаже, сър — каза духчето, гледайки малко като замаяно. — Доби едва не обиди семейството си, сър…
— Твоето семейство?
— Семейството магьосници, където служи Доби, сър… Доби е домашно духче и трябва да служи на една къща и на едно семейство завинаги…
— Те знаят ли, че си тук? — полюбопитства Хари.
Доби потръпна.
— О, не, не, сър… Доби ще си наложи много тежко наказание, задето идва да ви посети, сър. За това заслужава да си прищипе ушите с вратата на фурната. Само ако разберат, сър…
— А няма ли да забележат, че си си прищипал ушите с вратата на фурната?
— Доби не вярва, сър. Доби все трябва да се наказва за нещо, сър. Те оставят Доби да го прави. Понякога дори го подсещат да се накаже допълнително.
— Че защо не ги напуснеш тогава? Не можеш ли да избягаш?
— Домашното духче трябва да бъде пуснато, сър. А семейството няма никога да ме освободи… Доби ще им служи, докато умре, сър…
Хари впери очи в него.
— Аз пък си мислех, че едва ще издържа тук още четири седмици — каза той. — Ами тогава… Дърсли изглеждат направо добри хора. Не може ли някой да ти помогне? Аз не мога ли?
Хари мигом съжали за думите си. Доби пак се разрида от благодарност.
— Моля те — трескаво шепнеше Хари, — моля те, успокой се! Ако Дърсли чуят нещо долу, ако разберат, че си тук…
— Хари Потър предлага да помогне на Доби… Доби е чувал колко сте велик, ама Доби не знаел колко сте и добър.
Хари, чието лице бе пламнало, възрази:
— Каквото и да си чувал за моето величие, са пълни глупости. Аз не съм дори и отличник в «Хогуортс», Хърмаяни е…
Но млъкна начаса, защото дори само като си помисли за Хърмаяни, го заболя.
— Хари Потър е смирен и скромен — почтително отбеляза Доби и очите му грейнаха. — Хари Потър не приказва за победата си над Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.
— Волдемор ли? — уточни Хари.
— Ауу, не казвайте това име, сър! Не го назовавайте!
— Съжалявам! — бързо се поправи Хари. — Знам, че много хора не искат да го чуват… като моя приятел Рон например…
И пак млъкна. Мисълта за Рон също му причини болка.
Духчето се наведе към Хари със светнали като фарове очи.
— Доби чул да разправят — хрипкаво поде той, — че Хари Потър се срещнал за втори път с Черния лорд, и то само преди няколко седмици… и че Хари Потър пак успял да избяга.
Хари кимна и очите на Доби плувнаха в сълзи.
— О, сър! — ахна той и взе да бърше лицето си с ъгълчето на мърлявата калъфка, която носеше. — Хари Потър е доблестен и смел. Справил се е с толкова много опасности досега! Но Доби е дошъл да пази Хари Потър, да го предупреди… Нищо че после ще трябва да затисне уши с вратата на фурната… Хари Потър не бива да се връща в «Хогуортс»!
Настана тишина, нарушавана само от потракването на ножове и вилици долу и от далечния боботещ глас на вуйчо Върнън.
— К-к-какво? — заекна Хари. — Ама как така да не се върна?!… Нали срокът започва на първи септември! Че аз само за това живея! Ти изобщо не знаеш какво е тук. Моето място не е тук, а във вашия свят — в «Хогуортс».
— Не, не, не! — разписка се Доби, клатейки глава така силно, че чак ушите му плющяха. — Хари Потър трябва да си стои на сигурно място. Той е твърде велик, твърде добър, за да се погуби. Ако Хари Потър се върне в «Хогуортс», ще бъде в смъртна опасност.
— Ама защо? — изненада се Хари.
— Има заговор, Хари Потър. Такъв заговор, дето ще направи най-ужасни неща да се случат в Училището за магия и вълшебство «Хогуортс» тази година — прошепна Доби и изведнъж се разтрепери целият. — Доби го знае от месеци, сър. Хари Потър не бива да се излага на опасност. Той е от голямо значение, сър!
— Какви са тези ужасни неща? — направо попита Хари. — Кой крои този заговор?
Доби издаде странен гърлен звук и заблъска като луд главата си в стената.
— Престани! — викна Хари и сграбчи духчето за ръката да го спре. — Разбирам, че не можеш да ми кажеш. Но защо тогава ме предупреждаваш? — Изведнъж го осени неприятна мисъл. — Чакай малко… Да няма нещо общо с Вол… извинявай… с Ти-знаеш-кой, а? — И добави набързо, щом главата на Доби се наклони угрижено към стената: — Достатъчно е само да ми дадеш знак с поклащане или кимване на главата.
Доби бавно поклати глава.
— Не, не е Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, сър.

Гледаше го с широко отворени очи, сякаш искаше да му даде някакъв знак. Хари обаче беше в пълно недоумение.
— Да не би да има брат, а?
Доби поклати глава с още по-широко отворени очи.
— Е, не мога тогава да се сетя кой друг може да притежава способността да предизвика случването на ужасни неща в «Хогуортс» — каза Хари. — Освен Дъмбълдор… Нали знаеш кой е Дъмбълдор?
Доби кимна с глава:
— Албус Дъмбълдор е най-великият директор, който «Хогуортс» е имало някога. Доби знае, сър. Доби е чувал, че силата на Дъмбълдор може да се мери с тази на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, дори и от най-добрите му дни. Само че, сър — и гласът на Доби се сниши до настойчив шепот, — има някои неща, които и Дъмбълдор не може… никой благопристоен магьосник…
И преди Хари да успее да го спре, Доби скочи от леглото, сграбчи настолната лампа и се заудря по главата, като скимтеше оглушително.
Долу внезапно настана тишина. Две секунди по-късно, когато сърцето му вече туптеше до пръсване, Хари чу в антрето стъпките на вуйчо Върнън, който се провикна: «Дъдли трябва да е оставил пак телевизора си включен, хлапашка му работа!»
— Бързо! В гардероба! — изсъска Хари и блъсна вътре Доби, затвори вратата и се хвърли на леглото точно когато дръжката се завъртя.
— Какво правиш? — процеди вуйчо Върнън през зъби, надвесен застрашително над Хари. — Развали целия ефект от вица ми за японеца, дето играел голф… Само още един звук да чуя и ще съжаляваш, че си се родил, разбра ли!
И той тромаво излезе от стаята.
Хари още трепереше, когато пусна Доби от гардероба.
— Видя ли какво е тук? Разбираш ли сега защо трябва да се върна в «Хогуортс»? Само там имам дом… е, и приятели, струва ми се.
— Приятели, които дори и не пишат на Хари Потър… — поклати глава духчето.
— Предполагам, че те просто… Я чакай — усети се Хари и се намръщи. — Ти откъде знаеш, че моите приятели не ми пишат?
Доби запристъпва от крак на крак.
— Хари Потър да не се сърди на Доби… Доби го направил за добро…
— Ти да не си ми прибирал писмата?
— Доби ги пази ето тук, сър.
И като отстъпи на безопасно разстояние, той измъкна изпод калъфката, с която беше облечен, дебело тесте писма. Хари разпозна красивия почерк на Хърмаяни, неравните букви на Рон и дори едни драскулки, които трябва да бяха от Хагрид — пазителя на дивеча в гората на «Хогуортс».
Доби примига боязливо към Хари.
— Хари Потър не бива да се гневи… Доби се надявал Хари Потър… да помисли, че приятелите му са го забравили, и да не иска да се връща в училището, сър…
Хари изобщо не слушаше. Той посегна да грабне писмата, ала Доби отскочи встрани.
— Хари Потър ще си ги получи, сър, ако даде на Доби думата си, че няма да се връща в «Хогуортс». О, сър, не бива да се излагате на такава опасност! Обещайте ми, че няма да се връщате, сър!
— Няма да ти обещая! — разгневи се Хари. — Дай ми писмата от моите приятели!
— Тогава Доби няма друг избор — тъжно рече духчето.
Преди Хари да успее да се помръдне, Доби се стрелна до вратата на стаята, дръпна я… и хукна надолу по стълбите.
С пресъхнала уста и свит стомах Хари се втурна след него, мъчейки се да не вдига шум. Взе на един скок последните шест стъпала, приземи се меко като котка на килимчето в антрето и се огледа за Доби. От столовата се чуваше гласът на вуйчо Върнън: «… разкажете на Петуния оная смешна история за американските каналджии, господин Мейсън — тя направо умира да я чуе…» Хари изтича до кухнята и там едва не припадна.
Пудингът, шедьовърът на леля Петуния, планината от сметана и захаросани бонбони, се издигаше към тавана, а върху шкафа в ъгъла се беше свил Доби.
— Недей — дрезгаво изрече Хари. — Моля те… ще ме убият…
— Хари Потър да обещае, че няма да се върне на училище…
— Доби… моля те…
— Обещайте, сър…
— Не мога!

Доби му отправи драматичен поглед.
— Тогава Доби трябва да го стори, сър, за доброто на Хари Потър.
Чинията се приземи с оглушителен трясък и сметаната от пудинга опръска стените и прозорците. Чу се звук като удар с камшик и Доби изчезна.
От трапезарията се разнесоха писъци. Вуйчо Върнън, последван от гостите, се втурна в кухнята, където завари Хари, вцепенен от ужас, сплескан от главата до петите със сметана.
Отначало изглеждаше, че вуйчо Върнън ще успее да замаже цялата работа. («А, това е нашият племенник — не е добре, горкичкият, и се бои от непознати, та затова го държим горе…») Той изтика ужасеното семейство Мейсън обратно в трапезарията, заплаши Хари, че ще го смаже от бой, като си отидат гостите, и му връчи един парцал. Леля Петуния измъкна от фризера малко сладолед вместо пудинга и Хари, все още разтреперан, се зае да мие кухнята.
Вуйчо Върнън може би все пак щеше да има шанс да сключи сделката, ако не беше совата…
Леля Петуния тъкмо черпеше гостите с ментови бонбони, когато през прозореца влетя забулена сова, пусна едно писмо върху главата на госпожа Мейсън и излетя отново. Госпожа Мейсън изпищя от ужас и побягна навън, крещейки нещо за лунатици. Господин Мейсън я последва, но първо заяви на домакините, че жена му се плаши до смърт от птици с всякакви размери и форма, и ги попита всеки път ли устройват такива шеги на гостите си.
В кухнята Хари стискаше парцала като единствена защита срещу вуйчо Върнън, който се приближаваше с демонични пламъчета в малките очички.
— Чети това! — злобно изсъска той, размахал писмото, донесено от совата. — Хайде, чети!
Хари взе писмото. То не беше за рождения му ден.
Уважаеми господин Потър,
Получихме сведения, че тази вечер точно в девет часа и дванайсет минути в дома, където живеете, е била направена хвърковата магия.
Както Ви е известно, на невръстните магьосници не се разрешава да си служат с магии извън училище и ако отново нарушите тази забрана, може да бъдете изключен от съответното училище (Наредба за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни, 1875 година, параграф В).
Напомняме Ви също така, че всякаква магьосническа дейност, която може да бъде забелязана от членове на немагьоснически общности (мъгъли), представлява сериозно престъпление по член 13 от Указа за секретност на Международната конфедерация на магьосниците.
Желаем Ви приятна ваканция!

Искрено ваша:
Мафалда Хопкърк, отдел «Злоупотреба с магии»
Министерство на магията
Хари вдигна очи от писмото и преглътна.
— Не си ни казвал, че ви е забранено да използвате магия извън училище — рече вуйчо Върнън и зловещите пламъчета заиграха в очите му. — Предполагам, че си забравил да го споменеш, а? Просто ти се е изплъзнало от ума, нали? — Той се нахвърли върху Хари като голям булдог с оголени зъби. — Чуй тогава какво ще ти кажа, момче… Заключвам те и повече никога няма да се върнеш в онова училище, никога! А опиташ ли да се измъкнеш с магия, ще те изключат оттам.
И като се разхили като луд, повлече Хари обратно нагоре по стълбите. Вуйчо Върнън не се шегуваше. На следващата сутрин той плати да поставят решетки на прозореца на Хари, а сам изряза в долния край на вратата дупка като за куче, колкото да пропуска малки порции храна три пъти на ден, и я затвори с капак. Сутрин и вечер Хари можеше да отива до тоалетната. Иначе беше заключен в стаята си през цялото денонощие.
* * *

Три дни по-късно Дърсли не даваха никакви признаци, че ще отстъпят, и Хари не виждаше изход от ситуацията. Лежеше и гледаше как зад решетките на прозореца му слънцето залязва и тъжно се питаше какво ли ще стане с него…
Нямаше смисъл да се измъква оттам с магия, щом щяха да го изключат от «Хогуортс». Ама пък и животът на «Привит Драйв» бе стигнал до точка на непоносимост! Откакто Дърсли вече знаеха, че няма опасност да осъмнат като прилепи, той бе загубил единственото си оръжие. Доби може би беше спасил Хари от нещо страшно в «Хогуортс», но както вървяха нещата, той можеше и без това да си умре — от глад.
Капакът на кучешкия отвор изтрака и се появи ръката на леля Петуния, която избута в стаята купичка с рядка супа. Понеже вече го болеше стомахът от глад, Хари скочи от леглото си и я грабна. Супата беше леденостудена, но той изгълта половината на един дъх. После отиде до клетката на Хедуиг и изсипа разкашканите зеленчуци от дъното на купата в празната й паничка за храна. Тя се накокошини и се обърна с поглед, пълен с отвращение.
— Няма смисъл да извръщаш човка, защото друго за ядене просто нямаме — мрачно й рече Хари.
Той остави празната купа на земята до отвора и пак си легна, като че още по-гладен отпреди.
Ако все пак оживееше още четири седмици, какво щеше да стане, като не се яви в «Хогуортс»? Дали ще пратят някого да разбере защо го няма? Ще успеят ли да накарат семейство Дърсли да го пуснат?
В стаята падна здрач. Хари беше изтощен, червата му къркореха, главата му се замайваше от въпроси без отговор и той се унесе в неспокоен сън.
Сънува, че са го изложили в зоологическа градина в клетка с табелка «Невръстен магьосник». Хората се блещеха през решетките да го видят как лежи, изгладнял и немощен, на сламената си постеля. Забеляза в тълпата физиономията на Доби и му извика за помощ, ала Доби се провикна «Хари Потър е в безопасност там, сър!» и изчезна. После се появиха тримата Дърсли и Дъдли раздруса пръчките на клетката, като му се хилеше.
— Престани! — измърмори Хари, когато друсането стана нетърпимо за замаяната му глава. — Остави ме на мира… махни се… искам да спя…
Тогава отвори очи. Луната грееше през решетката на прозореца. И някой наистина надничаше вътре — някой с лунички, с червена коса и дълъг нос.
Зад прозореца беше Рон Уизли.

ГЛАВА ТРЕТА
ХРАЛУПАТА
Хари ахна, добра се до прозореца и го отвори, за да могат да си говорят през решетките.
— Рон, как успя да стигнеш… как…
Но направо зяпна, щом осъзна напълно това, което виждаха очите му. Рон се бе надвесил през задния прозорец на стара тюркоазена на цвят кола, паркирана във въздуха! От предната седалка се хилеха на Хари двамата братя на Рон — близнаците Фред и Джордж.
— Е, Хари?
— Какво става? — нервничеше Рон. — Поканих те на гости поне дванайсет пъти, а после татко си идва един ден вкъщи и разправя, че си получил официално предупреждение, задето си използвал магия пред мъгълите, при които живееш.
— Не бях аз… Ама той как е разбрал?
— Работи в Министерството на магията — поясни Рон. — Ти нали знаеш, че не ни разрешават да използваме магии извън училище…
— Не е ли малко нахално точно ти да го казваш в този момент? — отбеляза Хари, без да отмества поглед от люлеещата се във въздуха кола.
— О, това не се брои! — възрази Рон. — Само си услужихме с нея, тя е на татко, не сме я омагьосали ние. Ама да правиш магии пред ония мъгъли, дето живееш с тях…
— Казах ти, че не съм. Но то е дълга история, за да ти обяснявам сега. Виж какво, можеш ли да им кажеш там, в «Хогуортс», че семейство Дърсли са ме заключили и не ме пускат да се върна в училище. Аз явно няма да мога да се измъкна с магия, защото ако в министерството разберат, че има втори случай за три дни…
— Я стига си дърдорил! — прекъсна го Рон. — Дойдохме да те вземем с нас.
— Ама и на вас не е позволено да правите магии!
— Не е и необходимо — каза Рон, като кимна с глава към предната седалка и се ухили. — Забравяш с кого съм.
— Вържи това около пръчките на решетката — нареди Фред и хвърли на Хари единия край на въжето.
— Ако семейство Дърсли се събудят, спукана ми е работата — рече Хари, като върза здраво въжето около пръчките, а Фред форсира двигателя.
— Не се бой и се дръпни назад — каза Фред.
Хари отстъпи назад в сянката до Хедуиг, която сякаш разбираше, че става нещо важно, защото беше притихнала. Колата ревеше все по-силно и по-силно, докато изведнъж решетката се изтръгна с трясък, а Фред насочи колата право нагоре… Хари се втурна към прозореца и видя как решетката се поклаща над земята. Рон се задъха, докато я вмъкна в колата. Хари се ослуша боязливо, но от спалнята на семейство Дърсли не се чуваше шум.
Щом решетката бе наместена на задната седалка при Рон, Фред даде заден ход и се приближи колкото можеше до прозореца на Хари.
— Качвай се — каза Рон.
— Ами нещата ми за «Хогуортс»?… Пръчката ми… метлата…
— Къде са?
— Заключени са в килера под стълбището, а аз не мога да изляза от тази стая.
— Няма проблем! — обади се Джордж от мястото до шофьора. — Направи ни път, Хари.
Близнаците внимателно се покатериха през прозореца в стаята. Няма как да не им се признае ловкостта, помисли си Хари, докато Джордж измъкна от джоба си обикновена фиба за коса и се залови да рови из ключалката.
— Повечето вълшебници смятат, че не си заслужава да се знаят някои от тези мъгълски трикове, но според нас те са много полезни, макар и понякога доста бавни — отбеляза Фред.
Чу се леко щракване и вратата се отвори.
— Ние ще ти донесем куфара, а ти грабвай каквото ти трябва от стаята и го подавай на Рон — прошепна му Джордж.
— Внимавайте, че последното стъпало скърца — пак шепнешком ги предупреди Хари и близнаците изчезнаха надолу по тъмното стълбище.
Хари се хвърли да събира нещата си из стаята и да ги подава на Рон. После отиде да помогне на Фред и Джордж да вдигнат грамадния му куфар по стълбите и чу как вуйчо Върнън се покашля.
Най-сетне, задъхани, те стигнаха до горната площадка, а оттам отнесоха куфара до отворения прозорец. Фред се качи в колата да го дърпа, а Хари и Джордж бутаха откъм стаята. Сантиметър по сантиметър измъкнаха куфара през прозореца.
Вуйчо Върнън пак се покашля.
— Хайде още малко — едва си поемаше дъх Фред, който дърпаше от колата. — Натиснете един път силно.
Хари и Джордж подпряха по едно рамо и куфарът се плъзна на задната седалка.
— Хайде да тръгваме — шепнешком ги подкани Джордж.
Хари тъкмо се покатерваше на перваза, когато зад него внезапно се разнесе силен писък, последван веднага от гласа на вуйчо Върнън:
— АХ, ПРОКЛЕТАТА СОВА!
— Забравих Хедуиг!
Хари се втурна обратно в стаята и в този момент лампата на стълбището светна. Той грабна кафеза с птицата, хукна към прозореца и го прехвърли на Рон. Докато се катереше отново по скрина, вуйчо Върнън блъсна отключената врата и тя се отвори с трясък.

За части от секундата вуйчото застана в рамката на вратата, после изрева като разгневен бик, хвърли се към Хари и го сграбчи за глезена.
Рон, Фред и Джордж пък го хванаха за ръцете и задърпаха с всичка сила.
— Петуния! — ревеше вуйчо Върнън. — Той се измъква! БЯГА ОТ НАС!
Тримата Уизли дръпнаха със страхотна сила и кракът на Хари се измъкна от хватката на вуйчо Върнън. Щом Хари седна в колата и затръшна вратата, Рон викна «Давай газ, Фред!» и колата изведнъж се засили към луната.
Хари просто не можеше да повярва — беше свободен! Той смъкна надолу прозореца си и остави нощния въздух да развява косата му. Обърна се назад да погледне изчезващите покриви на «Привит Драйв». Вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли се бяха надвесили от прозореца на неговата стая, крайно изумени.
— До следващото лято! — извика им Хари.
Тримата Уизли гръмко се разсмяха и той се намести удобно на седалката си, ухилен до уши.
— Пусни Хедуиг да си лети след нас — каза той на Рон. — Не си е разпервала крилете цяла вечност.
Джордж подаде фибата на Рон и след малко Хедуиг вече летеше весело след тях.
— Е, разказвай, Хари — каза Рон нетърпеливо: — Какво се случи с теб?
Хари им разказа всичко за Доби, за предупреждението му и за провала на пудинга. Като свърши, всички дълго мълчаха от изненада.
— Много странно! — каза Фред най-сетне.
— Крайно заплетено! — съгласи се Джордж. — Значи той дори не ти разкри кой крои заговора?
— Едва ли би могъл — каза Хари. — Нали ти казах, че тъкмо преди да издаде нещо, започваше да си блъска главата в стената.
Забеляза как Фред и Джордж се спогледаха.
— Какво, да не искате да кажете, че ме е излъгал? — попита Хари.
— Ами, виж какво… — започна Фред, — домашните духчета имат собствена магическа сила, но обикновено не могат да я използват без разрешението на господарите си. Предполагам, че тоя Доби е бил изпратен да ти попречи да се върнеш в «Хогуортс». Някой е искал да се пошегува с теб. Можеш ли да си спомниш кой в училище ти има зъб?
— Да! — тутакси отвърнаха в един глас Хари и Рон.
— Драко Малфой — обясни Хари. — Той ме мрази.
— Драко Малфой ли? — повтори Джордж, като се обърна. — Да не е синът на Луциус Малфой?
— Сигурно. Това име не се среща чак толкова често, нали? — каза Хари. — Защо питаш?
— Чух татко да го споменава — рече Джордж. — Бил голям поддръжник на Вие-знаете-кой.
— А когато Вие-знаете-кой изчезнал — добави Фред, проточвайки шия назад да погледне Хари, — Луциус Малфой разправял, че всъщност съвсем не бил такъв. Изобщо — голяма мръсотия… Татко е убеден, че той е бил сред най-приближените на Вие-знаете-кой.
Хари и преди беше чувал такива неща за семейството на Малфой и затова никак не се изненада. Сравнен с Малфой, Дъдли Дърсли можеше да мине за мило, умно и чувствително момче.
— Не знам дали семейство Малфой имат домашно духче… — каза Хари.
— Така или иначе, Доби служи в старо магьосническо семейство, при това богато — заключи Фред.
— Ех, мама все си мечтае да имаме домашно духче за гладенето! — въздъхна Джордж. — Ами ние си караме само с един дърт таласъм на тавана и гномчета из цялата градина. Домашните духчета се подвизават все в големите стари къщи, замъци и други подобни, та няма начин да уловиш някое в къща като нашата…
Хари мълчеше. Ако се съди по това, че Драко Малфой винаги имаше най-хубавите неща, семейството му сигурно беше затрупано с магьосническо злато. Представяше си как Малфой ходи наперено из голямата господарска къща. Нищо чудно тогава, че е изпратил семейния слуга да попречи на Хари да се върне в «Хогуортс». Как можа така глупаво да се довери на Доби!
— Добре е, че все пак дойдохме да те вземем — каза Рон. — Разтревожих се, като не отговаряше на писмата ми. Отначало мислех, че Ерол е виновен…
— Кой е Ерол?
— Нашата сова. Много е стара. Случвало се е да припада от немощ, когато разнася писма. Тогава се опитах да взема назаем Хермес…
— Кого?
— Совата, която мама и татко купиха на Пърси, когато той стана префект — обясни Фред от предната седалка.
— Ама Пърси не ми я даде — продължи Рон. — Каза, че му трябвала.
— Пърси изобщо е някак особен това лято — посмръщи се Джордж. — Изпраща купища писма и непрекъснато седи заключен в стаята си… А пък то… прекалените работи… нали знаеш… Караш много на запад, Фред — добави той, като посочи компаса на таблото, и Фред изви волана.

— А баща ви знае ли, че сте взели колата? — попита Хари, макар че се досещаше какъв ще бъде отговорът.
— Ъъъ… не — отвърна Рон, — той е на работа тази вечер. Дано да успеем да я приберем в гаража, без мама да забележи, че сме летели с нея.
— Какво всъщност прави баща ти в Министерството на магията?
— Работи в най-скучния отдел — отвърна Рон. — Злоупотреба с мъгълски вещи.
— Каква злоупотреба?
— Абе това е, когато се омагьосат вещи на мъгъли и после се озоват пак в мъгълски магазин или дом. Например миналата година след смъртта на една стара вещица нейният чаен сервиз бил продаден на антикварен магазин. Купила го една мъгълка, занесла го у дома си и поканила на чай приятели. Било същински кошмар, та татко трябваше да работи извънредно седмици наред.
— Какво станало?
— Ами чайникът полудял и взел да пръска наоколо врял чай, а един от гостите бил закаран в болница с щипките за захар на носа. Татко направо обезумя, а в службата били само той и оня стар магьосник Пъркинс. Трябвало да правят какви ли не магии за забрава и разни други фокуси, та да потулят работата…
— Ама татко ти… тази кола…
Фред се разсмя:
— Охо, татко си пада по разни мъгълски машинки, бараката ни е пълна с тях! Той ги разглобява, прави им магии и си сглобява наново. Ако вземе да обискира къщата ни, сам ще трябва да се арестува. Мама направо изпада в ужас.
— Ей го шосето — съобщи Джордж, който се взираше през предното стъкло. — След десетина минути сме там… Тъкмо навреме, че вече се съмва…
По хоризонта на изток се виждаше бледорозово сияние.
Фред сниши колата и Хари различи тъмните правоъгълничета на нивите с групички дървета между тях.
— Малко встрани от селото сме — отбеляза Джордж. — Това е Отъри Сейнт Кечпоул.
Колата летеше все по-ниско и по-ниско. Между дърветата вече прозираше светлината на яркочервеното слънце.
— Приземяване! — обяви Фред, когато кацнаха с леко друсване.
Бяха се приземили до порутен гараж в малък двор и Хари за пръв път видя къщата на Рон.
Тя приличаше на някогашен грамаден каменен свинарник, но явно са били добавяни допълнителни стаи тук и там, докато се получат няколко етажа. Всичко бе някак толкова разкривено, сякаш се държеше само на магия («А може би си е точно така» — помисли си Хари). Върху червения покрив бяха кацнали четири или пет комина. На килната табелка, забучена в земята при входа, беше написано «Хралупата». Около входната врата имаше цяла камара високи гумени ботуши и един силно ръждясал котел. Няколко угоени кафяви пилета се разхождаха по двора.
— Не е кой знае какво — каза Рон.
— Великолепно е! — радваше се Хари, като си помисли за «Привит Драйв».
Четиримата едновременно слязоха от колата.
— Сега се качваме горе съвсем тихичко — започна Фред — и чакаме мама да ни извика за закуска. Тогава ти, Рон, се втурваш надолу по стълбите и викаш: «Мамо, виж кой е дошъл през нощта!» Тя толкова ще се радва да види Хари, та никой няма да усети, че сме карали колата.
— Точно така! — съгласи се Рон. — Идвай, Хари. Аз спя в една…
В следващата секунда лицето на Рон доби зеленикав цвят, а очите му бяха вперени към къщата. Другите трима веднага обърнаха погледи натам.
През двора крачеше госпожа Уизли, и то така, че разпръскваше пилците наоколо си. Беше удивително как една нисичка, закръглена и миловидна жена можеше да изглежда като саблезъб тигър.
— Ау! — тихо изрече Фред.
— Ужас! — каза Джордж.
Госпожа Уизли спря пред тях с ръце на хълбоците, местейки поглед от една виновна физиономия на друга. Носеше престилка на цветя, а от джоба й се подаваше магическа пръчка.
— Така значи… — каза тя.
— Добро утро, мамо! — каза Джордж колкото можеше по-бодро и възторжено.
— Случайно да се досещате, че се притесних? — попита госпожа Уизли със заплашителен шепот.
— Извинявай, мамо, ама нали виждаш, трябваше да…
И тримата синове на госпожа Уизли бяха по-високи от нея, но някак се снишиха, щом гневът й се стовари отгоре им.
— Празни легла! Няма бележка! Колата липсва… може да сте катастрофирали… обезумях от страх… ама вас изобщо не ви е грижа… никога, откакто се помня… Само чакайте да се върне баща ви! Как никога не сме имали такива грижи с Бил, или с Чарли, или с Пърси…

— Перфектният префект! — измърмори Фред.
— ПО-ДОБРЕ ДА БЕШЕ ВЗЕЛ ПРИМЕР ОТ НЕГО! — развика се госпожа Уизли, като мушкаше с пръст Фред в гърдите. — Ами ако бяхте умрели, ако ви бяха видели, ако баща ви беше загубил работата си заради вас…
Сигурно бяха минали часове, преди госпожа Уизли да прегракне от викане и да обърне внимание на Хари, който се беше поотдръпнал назад:
— Много се радвам да те видя, Хари, миличък! Влизай да закусиш.
Тя се обърна и тръгна към къщата, а Хари я последва, след като хвърли тревожен поглед към Рон и получи от него насърчително кимване.
Кухнята беше малка и пълна с какво ли не. В средата имаше дървена маса, изтъркана от употреба, а около нея — столове. Като седна на ръба на един от тях, Хари се заоглежда. Никога преди не бе влизал в къща на магьосници.
Часовникът на отсрещната стена имаше само една стрелка, без цифри. Вместо тях по края му пишеше «Време за чай», «Време за хранене на кокошките» или «Закъсняваш!». По полицата над огнището бяха подредени в три реда книги със заглавия като «Как да си омагьосаме сирене», «Чарът на сладкишите» или «Едноминутни блюда — какво вълшебство!». И ако не го лъжеха ушите, Хари току-що бе чул по радиото до кухненската мивка, че следва «Часът на омаята с популярната певица ясновидка Селестина Уорбек».
Госпожа Уизли трополеше, приготвяйки закуската някак разсеяно, и хвърляше сърдити погледи към синовете си, докато обръщаше наденичките в тигана. От време на време си мърмореше нещо като «не знам какво сте си въобразявали…» и «никога не бих допуснала…»
— Ти изобщо не си виновен, миличък — увери тя Хари, като изсипа осем-девет наденички в чинията му. — Ние с Артър също се тревожехме за теб. Тъкмо снощи си казахме, че ще отидем да те вземем, ако до петък Рон не получеше от теб отговор на писмото си. Но все пак… — и тя добави и три пържени яйца в чинията му — …да се лети с незаконна кола през почти половината територия на страната… Ами можеха да ви видят…
Тя небрежно махна с пръчката си към мивката и съдовете започнаха да се самоизмиват с леко потракване.
— Беше облачно, мамо! — обади се Фред.
— Не говори с пълна уста! — скара се майка му.
— Те го държаха гладен, мамо! — каза Джордж.
— Млъкни! — нареди госпожа Уизли, но изражението й малко поомекна, когато се залови да реже на Хари филийки и да ги маже с масло.
В този момент вниманието на всички бе привлечено от малка червенокоса фигурка в дълга нощничка, която се появи в кухнята, нададе лек писък и хукна обратно навън.
— Джини — прошепна Рон на Хари. — Сестра ми. Цяло лято говори за теб.
— Да, ще ти поиска и автограф, Хари — засмя се Фред, но улови погледа на майка си и се наведе над чинията, без да проговори повече.
Никой не отрони дума, преди и четирите чинии да се опразнят, което стана удивително бързо.
— Ама че съм уморен! — прозина се Фред, като остави най-сетне ножа и вилицата. — Ще ида да си легна…
— Нищо подобно! — сопна се майка му. — Сам си си виновен, че не си спал нощес. Сега ще вземеш да обезгномиш градината, че няма оправия с тая напаст.
— О, мамо…
— И вие двамата също — добави тя и погледна строго Рон и Фред. — А ти можеш да си лягаш — обърна се тя към Хари. — Не си ги карал да хвърчат с тая загубена кола.
Но Хари, който се чувстваше съвсем бодър, бързо предложи:
— Аз ще помагам на Рон. Никога не съм виждал как се обезгномява…
— Много си любезен, миличък, ама това е досадна работа — каза госпожа Уизли. — Е, да видим сега какво пише Локхарт по въпроса. — И свали от полицата една тежка книга.
Джордж изпъшка:
— Мамо, знаем как се обезгномява градина.
Хари погледна корицата на книгата в ръцете на госпожа Уизли. На нея от край до край бе написано с красиви златни букви «Гилдрой Локхарт: Наръчник за борба с домашните вредители». От голямата снимка гледаше красив магьосник с вълниста руса коса и ведри сини очи. Както навсякъде в магическия свят, снимката се движеше: вълшебникът, който трябва да беше Гилдрой*1 Локхарт, намигаше доста дръзко на всички. Госпожа Уизли му се усмихна широко.
— О, той е великолепен! — каза тя. — Познава всички домашни вредители и е написал чудесна книга…
— Мама го харесва — пошепна Фред, но така, че да го чуят всички.
— Я не ставай смешен, Фред — отвърна госпожа Уизли, а страните й поруменяха. — Е, щом знаете по-добре от Локхарт, вървете и се залавяйте за работа, ама тежко ви, ако после намеря и едно гномче в градината, като дойда да проверя.
Като се прозяваха и мърмореха, тримата Уизли се затътриха навън, а Хари тръгна по петите им. Градината беше просторна и изглеждаше точно както трябва — според Хари. Семейство Дърсли не биха я харесали, защото имаше много плевели, а тревата не беше косена. Край зидовете бяха израсли криви чворести дървета, от всяка леха бяха избуяли растения, каквито Хари не беше виждал преди, а голямото зелено езеро беше пълно с жаби.

— Знаеш ли, че и мъгълите имат гномчета в градините си — каза Хари на Рон, като прекосяваха поляната.
— Аха, виждал съм ги ония неща, дето им викат гномчета — отвърна Рон, сгънат на две с глава между божурите. — Приличат на някакъв дебел малък Дядо Коледа с въдица…
Чу се силен шум от боричкане и тътрене, божурите се разтресоха и Рон се изправи.
— Ето какво е гномче — каза той смръщен.
— Пусни ме! Пусни ме! — квичеше гномчето.
Изобщо не приличаше на Дядо Коледа. Беше дребно и жилаво, като от кожа, с голяма кръгла плешива глава, подобна на картоф. Рон го държеше с протегната ръка, а то риташе с грубите си крачета. Тогава Рон го хвана през глезените и го обърна надолу с главата.
— Сега се прави така — заобяснява той, като вдигна гномчето над главата си («Пусни ме!») и започна да го върти в големи кръгове като ласо. Виждайки ужасеното лице на Хари, Рон добави: — Нищо им няма, просто трябва да бъдат толкова зашеметени, че да не намерят обратния път до дупките си.
Той пусна глезените на гномчето, то излетя на шест-седем метра във въздуха и тупна в полето зад плета.
— Слабо — обади се Фред. — Бас държа, че ще пратя моето отвъд оня дънер.
Хари бързо свикна да не съжалява гномчетата. Реши просто да пусне първото, което хвана, през плета. Ала гномчето, долавяйки неговата слабост, впи острите си като бръснач зъби в пръста на Хари, който с мъка го откопчи и после…
— Лелееее, Хари… ами това са почти петнайсет метра!
Въздухът скоро потъмня от летящи гномчета.
— Добре че са глуповати — каза Джордж, хванал пет-шест наведнъж. — Щом усетят, че ги разчистваме, юрват се всички на светло да видят какво става. Дори не са се научили досега от какво трябва да се крият.
Скоро гномчетата в полето заотстъпваха безредно на тълпи, привели тесните си раменца.
— Пак ще се върнат — каза Рон, докато ги гледаха как изчезват в горичката от другия край на полето. — Харесва им тук… Татко е твърде мек с тях — те го забавляват…
Точно в този момент входната врата тракна.
— Ето че се връща! — каза Джордж. — Татко си дойде!
Те хукнаха през градината и се прибраха вкъщи.
Господин Уизли се беше отпуснал на един кухненски стол, без очила и със затворени очи. Беше слаб и малко плешив, но колкото коса имаше, бе червена като на децата му. Носеше дълга зелена мантия, прашна и изхабена от много пътуване.
— Каква нощ! — мърмореше той, докато посегна опипом за чайника, щом всички седнаха около него. — Девет обиска. Девет! А старият Мъндънгус Флечър се опита да ми направи заклинание, докато бях с гръб към него.
Господин Уизли отпи дълга глътка и въздъхна.
— Откриха ли нещо, татко? — живо се поинтересува Фред.
— Аз намерих само няколко изчезващи ключа и един хапещ чайник — прозя се господин Уизли. — Имаше и други доста неприятни неща, но не бяха към моя отдел. Мортлейк беше отведен за разпит по повод някакви много странни порове «копои», но добре че за това отговаря комисията по експериментална магия.
— Защо трябва ключовете да изчезват? — попита Джордж.
— За задявка с мъгълите — въздъхна господин Уизли. — Продаваш им ключове, които се смаляват до изчезване, и те изобщо не могат да ги намерят, като им потрябват… Много е трудно, разбира се, да се посочи виновникът, защото никой мъгъл няма да си признае, че ключовете му се смаляват, а ще настоява, че все ги губи. Добре че те за нищо на света няма да признаят, че има магия, дори тя да им вади очите… макар че направо няма да повярвате колко неща са се заели да омагьосват нашите…
— КАТО НАПРИМЕР КОЛИ!
Госпожа Уизли се бе появила с ръжен, който държеше като меч.
— К-к-какви коли, миличка Моли?
— Такива, Артър, коли — отвърна госпожа Уизли със святкащи очи. — Представи си как един магьосник си купува ръждясала стара кола и казва на жена си, че само иска да я разглоби да види как работи, а всъщност я омагьосва да лети.
Господин Уизли запримигва на парцали.
— Ами… да, мила, но все пак това не е нарушение на закона, при все че… е, по-правилно е да каже на жена си истината… А ако познаваш закона, в него има една вратичка, според която — стига да няма намерението действително да лети с тази кола — това, че тя по принцип може да…
— Артър Уизли, ти си оставил вратичката в закона, когато си го писал! — повиши тон госпожа Уизли. — За да можеш да си човъркаш ония мъгълски боклуци в бараката! И за твое сведение Хари пристигна тази сутрин с колата, с която ти изобщо нямаше намерение да летиш!

— Хари ли? — попита господин Уизли, недоумяващ. — Кой Хари?
Огледа се, видя Хари и скочи от стола си.
— О, небеса! Това ли е Хари Потър? Много се радвам да се запознаем! Рон ни е говорил толкова много за…
— Снощи твоите синове са летели с оная кола до къщата на Хари и обратно — развика се госпожа Уизли. — Какво ще кажеш за това, а?
— Ама наистина ли? — оживи се господин Уизли. — И добре ли се движеше? Всъщност… искам да кажа — запъна се той, като видя гневните искри в очите на госпожа Уизли, — че… че това е доста нередно, момчета… Много лошо сте постъпили…
— Да ги оставим, те ще се разберат — измърмори Рон на Хари, докато госпожа Уизли се издуваше като жаба. — Ела да ти покажа стаята си.
Те се измъкнаха от кухнята и тръгнаха надолу по тесен коридор до едно неравно стълбище, което водеше на зигзаг нагоре през къщата. На третата площадка бе открехната една врата. Хари зърна две светлокафяви очи, вперени в него, преди вратата да щракне затворена.
— Джини — обясни Рон. — Тя иначе не е така плаха, обикновено не можеш да й затвориш устата…
Изкачиха се още два етажа и стигнаха пред врата с олющена боя и малка табелка, на която пишеше «Стаята на Роналд».
Хари влезе, като леко докосна с глава снишаващия се таван, и запримигва. Имаше чувството, че се намира в пещ: почти всичко в стаята на Рон беше яркооранжево — и покривката на леглото, и стените, дори таванът. Чак тогава Хари осъзна, че старите тапети са целите покрити плътно с плакати на седем вещици и магьосници, облечени в ярко-оранжеви мантии, яхнали дръжките на метли и размахали весело ръце.
— Това любимият ти отбор по куидич ли е?
— «Чъдли Кенънс*2» — отвърна Рон и посочи оранжевата покривка на леглото с два гигантски черни инициала и едно летящо гюлле. — Девети в лигата!
Учебниците на Рон по магии бяха стоварени накуп в ъгъла до цяла камара комикси, като че ли все за «Приключенията на Мартин Мигс, Лудия мъгъл». Магическата пръчка на Рон беше оставена до прозореца върху аквариум, пълен с попови лъжички, до който в едно петънце слънчева светлина дремеше дебелият сив плъх Скабърс.
Хари прекрачи през едно тесте саморазбъркващи се карти за игра на пода и погледна навън през малкия прозорец. Долу в полето забеляза банда гномчета да се промъкват едно по едно обратно през плета на двора. Чак тогава погледна Рон, който го наблюдаваше с известно нетърпение, сякаш чакаше за мнението му.
— Малко е тесничко тук — изпревари го Рон. — Не е като стаята ти там при мъгълите. А съм и точно под оня таласъм на тавана, който непрекъснато блъска по тръбите и пъшка…
Ала Хари се бе ухилил до уши, когато заяви:
— Това е най-хубавата къща, в която съм влизал!
Ушите на Рон пламнаха.

» Хари Потър и Стаята на Тайните
» Хари Потър и Даровете на Смъртта
» Хари Потър и философският камък
» Хари Потър и Огненият бокал
» Хари Потър и затворникът от Азкабан